Поражението на България в Първата световна война (1914-1918г.) и настъпилите глобални политически промени обуславят нови обществено-политически тенденции в историческото развитие на българския народ. Рязко отслабва обществената воля за защита на демократичните ценности. В политическия живот на страната трайно се настаняват терорът, насилието и острата конфронтация между левите и десните политически партии.
Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в Новата история на българския народ. Втората балканска (Междусъюзническа) война има изключително съдбоносни последици. Договорите в Букурещ и Цариград определят на България държавни граници, напълно неприемливи в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение. Великите сили не се намесват и не потърсват един справедлив път за решаване на националните проблеми на Балканите. Така се залагат основите на нови противоречия, реваншизъм и междудържавна омраза. Обширни земи в Македония с преобладаващо българско население са заграбени от Сърбия и Гърция. Османска Турция отнема Източна Тракия, Румъния – Южна Добруджа.
В условията на глобалния Източен въпрос през ХIХ в. балканските държави се възстановяват само върху части от своята етническа територия. В пределите на Османската империя остава голяма част от техните сънародници. Въпросът за националното обединение се превръща в определящ фактор във външната политика на балканските страни. Българските интереси са насочени към Македония и Одринско. Сърбия има етнически основания за земите на север и запад от Шар планина. Милиони гърци живеят извън държавата си по Малоазийското и Беломорското крайбрежие, по Егейските острови и Крит. Същевременно в отношението на балканските държави към европейските части на Турция съществуват и силни шовенистични амбиции.
