В резултат на националноосвободителните борби на българския народ и на Руско-турската война от 1877-1878 г. се поставя началото на Третата Българска държава. Съгласно Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. България обхваща основните части от Мизия, Тракия и Македония.
Великите сили обаче, водени от своите глобални интереси и противоречия, не приемат тези обширни граници на страната и на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.) подписват договор, който разпокъсва българското етническо пространтво на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н.В. Султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв.км). Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на членове 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.