Първият официален исторически документ, в който е вписно името България, са Актовете на Шестия Вселенски събор, проведен през 680-681 г. в Цариград. То се съдържа в един знаменателен пасаж от речта на сирийския презвитер Константин от Апамея, произнесена на 9 август 681г. на 16-то заседания на Събора.

От това личи, че към август 681г. българската държава вече е съществувала, при това носела е същото име, което носи и до днес - България.

Има следи, че векове наред думата "българи" в нашата страна е била не само име на народа, а белег за порядъчност и човешка чест. Затова преди стотина години в Македония се е родило следното определение на думата българин: "Българин е кой не лъже, не краднува, не сменя вярата си за печена кокошка."
Представата, че само достойният човек заслужава името българин, е била присъща не само на волжките българи, но и на нашия народ. Затова, когато някой опетни своето достойнство, и до днес хората с възмущение му казват: „Ти българин ли си, бе!" Неслучаи-но един от най-достойните наши възрожденци - д-р Иван Богоров - е написал някога крилатите думи: „Трябва да направим хора и ще има човещина. Трябва за направим българи и ще има България!" В най-трудния за народа ни исторически период този мъдър българин е призовавал не към дива жестокост срещу поробителя, а към изграждане на духовния храм на нашия народ, защото е разбирал, че само чрез издигане на най-светлите качества на духа може да се освободим и да си изградим здрава и силна държава...

Поражението на България в Първата световна война (1914-1918г.) и настъпилите глобални политически промени обуславят нови обществено-политически тенденции в историческото развитие на българския народ. Рязко отслабва обществената воля за защита на демократичните ценности. В политическия живот на страната трайно се настаняват терорът, насилието и острата конфронтация между левите и десните политически партии.

Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в Новата история на българския народ. Втората балканска (Междусъюзническа) война има изключително съдбоносни последици. Договорите в Букурещ и Цариград определят на България държавни граници, напълно неприемливи в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение. Великите сили не се намесват и не потърсват един справедлив път за решаване на националните проблеми на Балканите. Така се залагат основите на нови противоречия, реваншизъм и междудържавна омраза. Обширни земи в Македония с преобладаващо българско население са заграбени от Сърбия и Гърция. Османска Турция отнема Източна Тракия, Румъния – Южна Добруджа.

В условията на глобалния Източен въпрос през ХIХ в. балканските държави се възстановяват само върху части от своята етническа територия. В пределите на Османската империя остава голяма част от техните сънародници. Въпросът за националното обединение се превръща в определящ фактор във външната политика на балканските страни. Българските интереси са насочени към Македония и Одринско. Сърбия има етнически основания за земите на север и запад от Шар планина. Милиони гърци живеят извън държавата си по Малоазийското и Беломорското крайбрежие, по Егейските острови и Крит. Същевременно в отношението на балканските държави към европейските части на Турция съществуват и силни шовенистични амбиции.

По-динамично развитие получават отношенията със съседните балкански държави. През март 1904 г. между България и Турция е подписано съглашение. Турското правителство поема задължение да амнистира участниците в националноосвободителните борби на българското население от европейските части на империята и се задължава да приеме всички бежанци, изоставили родните си огнища преди и след Илинденско-Преображенското въстание. На България се правят някои облекчения от икономически и търговски характер. Срещу направените от турска страна отстъпки, българското правителство поема задължението да не позволява в България да се образуват “революционни комитети и въоръжени чети”.

В резултат на националноосвободителните борби на българския народ и на Руско-турската война от 1877-1878 г. се поставя началото на Третата Българска държава. Съгласно Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. България обхваща основните части от Мизия, Тракия и Македония.
Великите сили обаче, водени от своите глобални интереси и противоречия, не приемат тези обширни граници на страната и на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.) подписват договор, който разпокъсва българското етническо пространтво на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н.В. Султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв.км). Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на членове 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.

Дванадесетата руско-турска война (1877-1878 г.) довежда до Освобождението на България и поставя началото на нов етап в историческото развитие на българския народ. Официалното признаване на българската държавност става на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.), който обаче разпокъсва българската нация на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибунарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия.