Първият официален исторически документ, в който е вписно името България, са Актовете на Шестия Вселенски събор, проведен през 680-681 г. в Цариград. То се съдържа в един знаменателен пасаж от речта на сирийския презвитер Константин от Апамея, произнесена на 9 август 681г. на 16-то заседания на Събора.
От това личи, че към август 681г. българската държава вече е съществувала, при това носела е същото име, което носи и до днес - България.
В основата на името българи стои древният корен БЪЛГ-, значението на който в течение на цял век оставаше загадка за науката. Причината за това е, че дълго време не беше разкрит нито един вид източни езици, където този корен да се среща в своята автентична форма и пълнота. Сега обаче такъв вид езици най-после е идентифициран. Това са групата памирски езици, където съществуват редица производни думи от корена БЪЛГ- . Между тях най-преки подобия на корена БЪЛГ- са оцелели сред най-близките потомци на населението на древното царство Балхара, в чийто език коренът БЪЛГХ- означава "висок, голям". Паралелно с този пряк източник съществува и един косвен ключ, чрез който можем да напипаме скрития смисъл на името „българи". Това е думата БУРЗАН - висок, голям, велик, която е служела като синоним на името българи В персийския, а след това и в арабския език.
Друг косвен източник, по който може да се съди за смисъла на това древно име, са думите и изразите, които са се използвали в санскритските източници като заменител на думата българи. Техният смисъл е сходен с този на персийската дума БУРЗАН и означава „водещ", „пръв", „благословен".
"Доказано е, че древните Българи са притежавали един от най-съвършените календари в света, по-приемлив от китайския и индийския начин на леточисление, по-достъпен и по-практичен"
Проф. Мишел Лонгон, Франция
