Идеята за възстановяване на Българската държава не изчезва през целия период на османското владичество (1396-1878 г.). Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането създават реални предпоставки за активизиране на българскто общество в борбата му за национална еманципация и политическа самостоятелност. През Възражадането укрепват възникналите още през Късното средновековие селски и градски български общини. По същество те се явяват самоуправляващи се обществени структури и се ползват с относителна независимост спрямо турската власт. В хода на общонационалните движения за новобългарска просвета и за църковна независимост се възстановяват нови елементи на българската държавна традиция. Най-важният от тях е създаването на Българската екзархия през 1870 г.

Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането (от началото на ХVIII в. до Освобождението през 1878 г.) създават реални предпоставки за активизирането на българското общество в стремежа му за отхвърляне на османското политическо господство. Възрожденските процеси навлизат в периода на зрялост през 50-те години на ХIХ в., което води до един нов етап в политическите борби на българския народ – етапа на организираното националноосвободително движение.

Опустошителните османски завоевания от втората половина на ХIV в. предизвикват сериозен упадък в духовния живот на българското общество. С превземането на Търновското (1393 г.) и на Видинското царство (1396 г.) най-големите средища на средновековната българска култура са унищожени. Значителна част от образованите българи са избити, други са поробени или насилствено преселени в Мала Азия, а трети емигрират в съседните славянки страни. Просветата и книжовността замират, а културното общуване с останалия европейски свят е задълго прекъснато. Действително, към средата на ХV в., когато кошмарът от завоеванието е постепенно преодолян, в отделни манастири започват да се долавят симптомите на едно, макар и бавно, съживяване, но насилственото налагане на османската власт по българските земи поставя за дълго своя негативен отпечатък върху духовното развитие на българския народ.

Революционни акции на българската емиграция в Румъния за освобождение от османско иго с ръководен център Браила. Първият от тях е организиран през 1841. Начело на него застанали сръбският капитан Владислав Татич и българинът В. Хадживълков. Участниците в него се опитали да използват влошеното външно- и вътрешнополитическо положение на Османската империя след неуспешната за Високата порта Турско-египетска война 1839, за да вдигнат въстание в България. За целта било замислено прехвърлянето на една чета от Влашко и Молдова на българския бряг. В организирането и взели участие редица български търговци и занаятчии. Към тях се присъединили и известен брой гърци. За кратко време били събрани много доброволци, закупено било необходимото оръжие. В началото на юли 1841 бунтът бил обявен в Браила. Прехвърлянето на четата в България обаче срещнало въоръжен отпор от страна на румънските власти, които се страхували от усложнение на техните отношения с Османската империя. Между румънските граничари и българските четници станало сблъскване, в резултат на което около 80 души от българите били убити, а останалата част били заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Само малък брой от четниците успели да се спасят и укрият.